Ето на, слънцето се скри. И небето заплака заедно с моите очи. Те вече станаха черни като косите ми. Повдигаш главата ми и ме гледаш. Отмествам поглед. Мълчим. Но защо? Да, мен ме е страх да ти кажа всичко, но ти защо мълчиш? Защо само ме гледаш в очите? Защо само едва доловимо ми се усмихваш?
Очите ми вечно ще те търсят- във всеки звук, стон, миризма, дори в хората... ще те търсят, докато не те намерят. Ще страдат, ще се усмихват, ще горят, ще искрят... но само за теб! Само за теб ще блестят. Ще бързам в дните си като подгонена сърна, за да те открия. И дори да не успея, ще легна в пролетните свежи, зелени росени треви... глава ще сложа на земята и ще я слушам как ми нашепва за теб. А лятото - край морските вълни, ще слушам морските сирени как песни пеят за теб и твоите очи. Късната красива есен тъжно ще рони листата си така, както аз своите сълзи. Те ще падат на Земята бавно, тихо и ще ми припомнят за твоя глас. Но когато зимата настъпи и студът скове земята, моето сърце ще гори и теб ще очаква.
Слънцето отново се показа. И аз отново поглеждам към него, с надеждата да се случи тъй исканото от мен... А ти все тъй мълчаливо ме гледаш усмихнато... Докога?